Забравен чадър до забравена шапка
Забравен чадър до забравена шапка
Това са стихове за нашата чувственост и за важността на градежа на мостове, които да ни свързват, и да са път на обновление и любов, към себе си и към близките.
Забравен чадър, до забравена шапка,
и дреха забравена, и копче едно,
забравени стихове, извиквали радост,
забравено коте, само.
С коси от сребро от забравена младост,
с неказана дума, и с път невървян,
като забравена мида, под жарки лъчи,
къде са, къде са ни тези изминали дни?
В които не сторихме нищо,
в които забравихме своите сърца.
Къде са?
Дължим си усмивки, но забравяме лесно,
че в нашите крепки другарства животът расте.
Дължим си подкрепа, но забравяме често,
че със смелите стъпки порастваме,
както расте и малко дете!
Че идеите в нас може да са ни чужди,
да разделят света от онази любов,
която с надежда се свързва и
смисъла търси, готова да литне,
да стане на пролет…, да пролет,
и така тя да започне света да обръща,
да пренася света в свят нов живот.
Забравили всичко, забравили всички,
забравили как и кога,
да станем за ново начало,
от днес, от тук,
ако може, и от сега.
Да посрещнем с трепеп нашето утре!
Да заживеем с копнежа на малки деца!
Боян Петков :) :) :) :)